Това се случи на 6 април:
Навлязох с редовно о-винет-ено и регистрирано бг МПС на българска територия откъм Сърбия, когато някакъв ми тикна безмълвно в ръцете една флашка.
Радо, спътникът ми, ми посочи една бидон-будка обиколена от светлоотразителни конуси: “първо там трябва да минем с флашката”. Не му повярвах – беше непристъпна, негостоприемна, плюс това никой не ми беше казал да мина от там.
Чинно си минах граничните и митницата, и ми се изпречва още едно гише.
Там една кака, цивилна, с оскубани вежди: “ауу, не сте си валидирали флашката. Минете на другото гише”.
Една друга кака, пак цивилна, но без оскубани вежди:
- Не ви е валидирана флашката.
аз – В какъв смисъл?
- Трябвало е да минете през онова гише там (сочи будката с конусите)
аз – Ама то не работи, препречен е пътя до него.
- Да, трябвало е да отидете пеша до там.
аз – И сега какво правим?
- Ще ви вдигна бариерата, за да се върнете до първото гише, да ви валидират флашката.
Бяхме пътували 12 часа. Всичките граници ги бях минали за нула време. Нашата, РОДНАТА, граница беше първата, в която ме връщаха обратно. Вярно, оправдаваха се : “ама ние какво сме виновни, не не се гаврим с вас, такива са правилата. Ние какво да направим, от нас нищо не зависи…”
Каката вдигна бариерата…
Аз, с флашката – прас по перваза (спомних си жеста – коз, коз и три яки пики).
Газ към София.
Никой нищо. Като във вица за Зайчето.
И вчера:
Една тъга ме налегна като прочетох, че няма да има вече флашки.
Няма да ми се вдига вече адреналина. Няма да се чувствам отмъстителен и бунтовник. Росен няма да пише готини текстове. Пак ще се чудя за какво да ругая правителството. Пак ще се чудя какви събирателни образи за Булгаристан да си измислям.
А беше толкова лесно да отговориш “с чего начинается Родина”: с флашка.